В прегръдката на Хималаите

29 Mar В прегръдката на Хималаите

l_story_pub_5_9n9v5j4t4n27.02.2011
Прекрасен ден. Базата на облаците от сутринта обещава да бъде висока. Стоя пред склада на „Паранова параглайдинг“, чакайки джипа с пасажерите. Натоварваме крилата и потегляме към Сарангот. На старта не се налагаше да изчакваме да „тръгнат“ условията, а веднага излитаме. Прекрасни условия във въздуха. Пасажерите са доволни от полета. На някои естествено им е прилошало, но това си е нещо нормално за нашата работа.
Всички кацат, събираме крилата и тръгваме обратно към града. За втория полет има само двама пасажери. Поглеждайки към небето, започвам да съжалявам, че нямам соло сбруя…

И тогава се появи Румен:

– Хайде към Крушон?
– Амииии, аз нямам сбруя.
– Ще вземеш моята, аз ще летя с тандема.
– Амииии, добре!
Бързо решение. Непредвидените неща стават най-добре обикновено.
Комплектоваме набързо крилата, наемаме такси, спираме до един супермаркет, за да вземем някакви провизии и продължаваме към старта. Разпъваме крилата и излитаме. Както споменах в началото, условията бяха много добри, така че се „изваждаме“ бързо над Сарангот и поемаме към Грийн уол. Термиките там са силни, както обикновено, макар че понякога се налага да поизчакаш дълго следващия цикъл. „Хващаме“ термика и започваме да качваме височина. Вариото записуква равномерно, и на дисплея се изписва 3……3,5…….4,5……6,7. Подминавам 3000 м и вече се доближавам до базата на облаците. На 3200 спирам да „въртя“ термиката и пускам по посока Крушон.
Реброто на Крушон и Сети ривър

l_story_pub_5_4s9v2y9q3jНа снимката – реброто на Крушон и Сети ривър при полета от Сарангот към Крушон

Продължавам да качвам височина, летейки само по правата, 3300……3400…..3500. На 3550 качването спира и аз си летя с прекрасен запас от височина към Крушон. Поглеждам назад, за да се убедя, че тандема ме следва, и се закачам на реброто на Крушон. По-малко от час. Чудесно време! На около 2800м. застъргвам по склона, за да поизчакам тандема. Той се изважда и пуска към реброто. Опитвам се да завъртя термиката, за да се изравня с нивото на старта, който е на 3250 м. Тръгвам бавно нагоре с 1,5-2 м/с. Над по-високия старт, на 3650, облакът започва да почернява, подчертавайки недвусмислено, че ще завали в най-скоро време. Качването се усилва на 4 – 4,5 м/с и аз се оказвам засмукан от този черен гигант. На 3750 м решавам да предприема нещо, за да сваля височината. Все пак целта ни е да кацнем на 3250. Завъртам спирала, затягам я колкото е възможно, но едвам пропадам с 4 м/с. Тогава решавам да направя много големи уши. Това свършва работа и започвам да губя височина с 5 м/с. На около 150 метра преди зоната за приземяване пускам ушите и……изненада. Крилото влиза в парашутиране, мятайки се в трите оси. Без да се замислям го сривам и то възвръща нормалния си полетен режим. Вече почти съм се изравнил със старта, така че захождам и кацам безпроблемно на 10 метра от заслона. След 3 – 4 мин. се приближава и тандема, кацайки перфектно до мен. Румен се усмихва:

– Искаше да пробваш запасния парашут ли?

– Малко оставаше.

Прибираме крилата бързо, за да не се намокрят от започващия да вали облак. Часът е едва 2:30, така че имаме достатъчно време и да се поразходим. Леко превалява сняг, но това няма как да ни спре.
Крушон

l_story_pub_5_8s7s9f1l2fЗапътвам се към големия Крушон с бърза стъпка, решил да видя какво точно пише на табелата, която е на върха. Имам да изкача 500 м денивелация. Изгубвам Румен и Валя някъде по пътя. Снегът се усилва. На върха вече вали силно, с поривист вятър. Поглеждам табелата, която се оказва абсолютно безмислена и тръгвам бързо назад. Някъде по пътя намирам две добре изсъхнали дървета, които ще ни послужат за огъня и продължавам с тях надолу.
Заслонът, който ще ползваме през нощта, е всъщност каменна колиба без прозорци. Подът е застлан със суха трева. Няма да ви описвам къде се намират точно банята и тоалетната…
Запалваме огън пред заслона и си приготвяме чай. Нощта обещава да бъде дълга и студена. Вечеряме и лягаме, като използваме крилата за завивка. Температурата е -8 градуса.
Анапурна окъпан в светлина

 

l_story_pub_5_4d2i5e7e0u28.02.2011
Събуждам се в 5.30 и излизам навън, за да разпаля отново огъня. От изток е започнало да просветва. Изгревът на това място е повече от невероятен. Не може да бъде описан с думи.
При първите слънчеви лъчи върхът на Анапурна засиява окъпан в светлина. Малко след това върхът на Мачапучре също се облива в светлина. Слънцето започва да праща живителните си сили и цялата планина се събужда за новия ден. Гледката е невероятна.
Румен и Валя са се събудили вече и си приготвяме топъл чай, посрещайки новия ден на 3250 метра. Далеч от цялата шумотевица и мизерия на цивилизацията. Все едно сме в някаква капсула на времето.
Хапваме каквото е останало от вечерта и зачакваме слънцето да нагрее земята. Тук, високо над инверсиите и смога, лъчите му са особено силни. След дългата и студена нощ с удоволствие събираме топлина. Около 8:30 няколко лешояда ни показват първата термика. Прелитат над старта и поемат навътре в планината. Величествени птици. След тях се появявят следващи….и следващи. Към 9:30 решавам, че е време и ние да пробваме.

– Не е ли твърде рано? – пита ме Румен.

– Не е. При предишните полети съм излитал и преди 9:00 и си имаше условия. Просто на тази височина условията се развиват по различен начин.
Връх Мачапучре

l_story_pub_5_7h4c8g0q0tПодготвяме крилата под величествената осанка на Мачапучре, който с новата си бяла премяна изглежда още по-красив, дръпвам и…..излитам. Невероятно чувство. Почти веднага се закачам за една термика и набирам до 3700 м. Там задържам, търсейки следваща. Тандема тръгва навътре по реброто, закача нещо и започва бавно да катери. Пускам към следващото ребро навътре в планината, после към по-следващото….. Искам да се доближа максимално възможно до величествения триъгълник на Мачапучре. Върхът ми действа като огромен магнит, който ме привлича към себе си, оставяйки ме неспособен да се съпротивлявам. Височината, спечелена в началото бързо се стопява. Вече съм току в основата на върха. Тандема е останал доста назад и доста на високо. Насочвам се към място известно ми от предишни полети. Силно разклащане ми показва, че наблизо има термика. След два-три 180 градусови завоя най-сетне се центрирам във възходящия поток и започвам да набирам височина. 3500…..3700…..3900…..4100.

Мачапучре – 4000 метраИзточната страна на Мачапучре

l_story_pub_5_6g9d6c6a9k l_story_pub_5_4h5c6t9w2lНа снимките – източната страна на Мачапучре от 4000 метра

Виждам как тандема с Румен и Валя тръгва към Покхара с голям запас от височина. Аз решавам да поостана още час. Тръгвам към огромната отвесна източна стена на върха. Вече съм плътно в прегръдките на върховете около мен. В такива моменти чувстваш, какво голямо нищо си всъщност. Нула. Всичките ти дребни амбиции се разбиват с трясък във вечността на тази планина. Някаква мимолетна искра във вечния огън на природата, създала всичко това.

 

 

4250 метра. Явно днес няма да бъде възможно да се лети по-високо. Решавам да пусна на запад по ребрата и след това ще летя към Покхара. Слънцето е нагряло доста вече и се появяват мощни турбуленции. Насочвам се към поредното ребро, което разделя билото на Крушон от големия скален масив с дълбок каньон. В следващия момент управленията рязко омекват. Фронтален колапс. Нищо особено, просто изчаквам крилото да възтанови нормалния си полетен режим. То се връща отново над главата ми, но нещо в профила му издава, че не е добре. Двете средни А линии са се скъсали. Профилът сериозно е нарушен и крилото започва да се мята, изпадайки в парашутиране. Сривам го бързо с надежда да се възстанови. Нищо. Завърта ме към една отвесна скала, заплашвайки да ме размаже в нея. Инстинктивно опъвам лявото управление до долу, вкарвайки го в негативна спирала. И после сблъсък……На земята съм. Лежа и не мърдам. Трудно си поемам въздух, но за мое щастие нямам нищо счупено. Все още не мога да осъзная, какво точно се случи. Понеже летях на не повече от 40 м. над терена, нямах никакво време за запасен парашут. Всичко това стана за не повече от 2-3 секунди. След 5-6 минути опитвам да се изправя бавно.
Мачапучре – 3700 м

l_story_pub_5_1s9g3p6j6qПоложението не изглежда розово. Паднал съм на 2-3 метра от отвесната скала в един тесен улей, на 3700 м, обрасъл с бамбуци и някакви дребни храстчета. Те, за мое щастие, са поели част от удара. Всъщност паднах на 5 метра от скалата в ляво (на снимката).
Бавно раздвижвам тялото си, за да преценя пораженията. Кракът ми е като изкълчен, ребрата от дясно ме болят, имам някакви поражения по врата, и по всяка вероятност съм компресирал прешлени на гръбнака. Кръвта, която тече от носа ми е последното, за което бих се замислил. Просто не й обръщам внимание. Опитвам се да стана. Улеят, в който съм паднал е около 10 м широк, 30 м дълъг и с наклон от около 70 градуса. Ако не бяха храстите щях все още да си се пързалям надолу. Движението не е много лесно. Сядам, опитвайки се да преценя трезво ситуацията.
Часът е около 12:30. Най-добрият вариант в тази ситуация би бил да излетя отново. За целта трябва да намеря подходящо място, да пренеса екипировката……не звучи никак лесно. Започвам да се катеря, помагайки си с бамбуците. Достигам горният край на улея и с облекчение виждам, че от ляво има стръмна площадка, покрита основно със суха трева и много дребни храсти.
Мачапучре – тревна площадка

l_story_pub_5_8x8o6e1v5cТова ще е мястото (снимка). Спускам се обратно при крилото, откачам сбруята и тръгвам с нея към площадката, за да я разгледам по-добре. Опитвам се да изключа болката, която изпитвам при всяко едно движение. Времето също ме притиска. След 2-3 часа слънцето ще се скрие зад западното ребро и вятърът от долината ще секне, което ще направи излитането в това състояние на тялото ми много трудно. Поставям си срок до 15:00 часа да съм приключил с преместването на екипировката. Оставям сбруята, връщам се за крилото, донасям и него, връзвам двете скъсани линии. Всичко ми коства много усилия и енергия.
Успял съм да направя всичко това преди 15:00 и съм много доволен от този факт. Подготвям крилото за излитане. Поради прекалено стръмния терен, то се свлича неколкократно. Накрая всичко е ОК. Хващам А коланите, забравям за болката и тръгвам да тичам с всички сили. Усещам, че нещо не е добре. Крилото не излиза симетрично и трябва да спра.
Анапурна от мястото на падане

 

l_story_pub_5_5b0m2m1e2yНа снимката – Анапурна 4 от мястото на падане

Междувременно съм си ударил и десният крак, бягайки надолу. Решавам пак да пробвам. Долният край на площадката завършва с отвес след 6-7 метра, което би могло да ми помогне.
Отново подготвям крилото, проверявам всичко, закачам се, решен да излетя на всяка цена този път. БЯГАЙ……Усещам как крилото излиза перфектно над мен, още 3-4 метра…
И тогава се спъвам в една туфа с трева. Крилото пада пред мен в пропаста. Абсолютен неуспех……. Часът е вече почти 16:00. Нямам време, а и сили, да опитвам отново. Решавам да преспя някъде тук, и на следващия ден, когато слънцето нагрее източния склон и тръгнат условията, ще излетя с минимални усилия. Оглеждам се за подходящо място за спане. Нямам голям избор и трябва да се задоволя с единствения възможен вариант. Площадка около 150 см дълга и около 40 см широка, покрита в основата си със сняг. Това е най-доброто, което може да се намери. Намествам някак си сбруята, за да я изпробвам…..няма да е най-комфортната ми нощ.
Хималаите по залез

l_story_pub_5_4t6f8k1c3uСлънцето се скрива зад западния хребет на планината и върховете се обагрят в невероятни цветове. Заради такива моменти си струва да бъдеш на това място, незвисимо от всички неудобства.
Вече е тъмно. Температурата започва стремително да пада. Небето се покрива с милиарди звезди. На тази височина можеш да видиш няколко пъти повече звезди от обичайно, заради чистата атмосфера. Замислям се за огън. Тук има единствено трева, която мога да запаля. Запалвам една туфа, тя лумва, отделяйки доста топлина, но след 5 мин. вече е угаснала. Пак е по-добре от нищо. Запалвам следваща, и следваща, и следваща. За известно време не чувствам толкова много студа. Добре ще е да пробвам да поспя. Намествам се някак си в сбруята, притискам се плътно към склона, защото в противен случай ще падна надолу. Чувствам се ужасно уморен и бързо се унасям в дрямка.

01.03.2011
Събуждам се, треперейки в 2 часа. Завивам се с раницата и се унасям отново. Отново се събуждам….минали са едва 20 минути. И пак, и пак….. В 4.00 часа решавам да стана и да пробвам отново да се стопля, палейки тревата. Устата ми е пресъхнала. Гребвам малко сняг и опитвам да утоля жаждата си с него. Знам много добре, че няма да стане, но все ще издържа още 4-5 часа. Отрязвам няколко клечки от едно ниско храстче, с надежда да задържат огъня малко по-дълго. Запалвам поредната туфа с трева и поставям клечките в огъня. Невероятен успех…..цели 5 минути повече. Просто ще продължа да паля тревата, премествайки се на следващата туфа. Поради стръмният наклон долните туфи палят непрекъснато горните и аз се въоръжавам с една пръчка, с която да спирам огъня. Или поне да се опитвам. След няколко запалени огнища, огъня излиза от контрол и тръгва бързо нагоре. Така или иначе той ще спре след 20 метра горе в камъните и снега, но моят ценен източник на топлина свършва.
Часът е 05:30. Сгушвам се в сбруята отново, за да запазя колкото мога събраната топлина. Още час и половина до изгрева. На пресекулки поспивам още 1 час. На изток бавно започва да просветва. Сърпът на луната е ниско над хоризонта, добавяйки очарование на цялата картина.

l_story_pub_5_5g5o8u0m0zl_story_pub_5_7r1v0m6o6jl_story_pub_5_2r2j1z5v1i

 

 

 

 

Изгрев над АнапурнаАнапурна и Мачапучре по изгрев слънцеИзгрев над Хималаите

Изгревът над Хималаите може да те остави без дъх. Едва ли някъде по света денят започва по толкова красив начин. Още преди слънцето да е показало огнения си диск на хоризонта, най-високите върхове засияват в приказни цветове. Първо светва върхът на Анапурна, малко след това и Мачапучре се обагря в цветовете на Агни. Виждал съм това не веднъж, но и милион пъти не биха ми били достатъчни. За мен е невъзможно да се опише с думи.
Слънцето се е качило над хоризонта вече и започва да праща живителната си топлина. След дългата и студена нощ усещам всеки слънчев лъч върху тялото си. Обзема ме блажена топлина и заспивам за около 30 минути.
9:00 ч. Склонът вече е потопен в слънчева светлина. Огънят е оставил подписа си навсякъде. Всичко е черно. „Ще си изцапам крилото“ – помислям си. На 2 места се процежда тънка струя дим. Имам намерение да изчакам още един час преди да излетя. Денят ще бъде невероятен за летене и вече се виждам как кацам на „Лейк сайд“ и си поръчвам закуска. Пак съм задрямал. Вече е 9:55. Време е. Струйките дим са изчезнали. „Всичко е угаснало“ – си мисля. Вадя крилото и започвам да го подготвям за излитане. Подухва перфектен челен вятър – 4-5 м/с. Разстилам крилото, проверявам линиите, приготвям сбруята, закопчавам се…..почти съм готов. И тогава…………………не мога да повярвам на очите си. Левият край на крилото се запалва. НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!!!!!!
Тичам бързо и го угасям, но……твърде късно. Около 5-6 камери са изгорели. Отворила се е дупка с размери поне 70 на 20 см. А и от долу има някакъв демидж. НЕЕЕЕЕ това не може да е истина. Не вярвам на очите си.
Сядам на земята, чувствайки се като след сблъсък с астероид. Трябва ми половин час, за да приема реалността. Няма време за губене. Събирам всичко в раницата и тръгвам нагоре. Ще се кача на върха, за да мога да огледам възможните посоки. Поставям си срок, до 13:00 да съм на най-високата точка. Раницата тежи ужасно, а съчетано с нараняванията по тялото ми и 4000-дите метра положението става много зле. На всеки 5 минути спирам да почивам. След два часа ходене алтиметърът на часовника ми показва 4100. Вече съм достатъчно високо, за да мога да разгледам целият евентуален път за връщане. Очертават се два възможни варианта.
Първият вариант е да следвам това било, да се кача на над 4700 метра като следвам само снежната зона. Това предполага поне една нощувка, ако не и две в снега и много дълго и трудно ходене на голяма надморска височина, с предполагаеми температури през нощта -15 -20 градуса. Никакъв шанс за огън. Евентуално след два дни ще бъда на заслона на Крушон, и то ако всичко е ок. Не звучи никак добре.
Вторият вариант е да тръгна надолу към джунглата, която определено е доста по-гостоприемна, но супер пресеченият терен крие доста неизвестни, а и от предишните ми полети над този район знам, че мога да се набутам в каньони по-големи и от Гранд каньон.Това не звучи по-добре.
Сядам на тревата, за да почина и взема решение. Жаждата е започнала да ме мъчи. Наоколо има много сняг, но няма как да го стопя. Пълня едната си ръкавица със сняг, оставям я на слънце и след това изстисквам каквото се е стопило, в устата си. Не е много, но е нещо.
Денят е прекрасен. Слънцето грее силно, базата на облаците е 4700 – 4800 метра. Някъде над Крушон виждам едно крило във въздуха, след него и още едно. Набират височина и поемат към долината. И тогава ми хрумва нещо. Ще пробвам да излетя. Може и да се получи нещо. Изваждам отново крилото, разстилам го на склона, оправям линиите. Ще пробвам да го вдигна първо, за да видя как ще се държи. Изчаквам по-силен порив, дръпвам …..не се получава. Пак опитвам – пак нищо. Започвам да си мисля дали не е възможно да го поправя по някакав начин, с това, с което разполагам. Всъщност не разполагам с нищо. Трябва просто да забравя за летенето и да се съсредоточа върху ходенето.
Приток на Сети ривър – Вертикални участъци – Крушон

l_story_pub_5_4f7y5d1y1pСъбирам всичко отново в раницата и тръгвам надолу. Дългогодишния ми опит в катеренето и каньонинга натежават при това решение. Склонът, по който тръгвам е южен и слънцето е размекнало снега, а на места дори го е стопило. Пързаля се ужасно. Падам неколкократно, като при всяко падане местата, на който съм се ударил напомнят за себе си. А изправянето с двадесет килограмовата раница е истински кошмар за тялото ми. При поредното падане започвам да се пързалям бързо надолу в снега. Доста добър и бърз начин за придвижване. Продължавам да се придвижвам пързаляйки се, като на места снегът е прекъснат от кални участъци, които минавам по същият начин. Не е съвсем безболезнено, но пък е доста бързо. След час спускане чистата зона свършва и се появяват големи пасажи, обрасли гъсто с бамбук. Снегът става по-дълбок, а придвижването – по-трудно. С приближаването ми до дерето на този малък приток на Сети ривър, теренът става все по -стръмен и по-стръмен. Налага се да се хващам за бамбуците, използвайки ги като въжета за да се спускам през 4-5 метрови вертикални участъци. Тия храсти са толова здрави, че след няколко опита не се замислям да поверя живота си на две – три стъбла по-тънки и от молив. Вертикалните участъци стават все по големи, всеки последван от площадка от 2-3 метра с наклон приблизително 45 градуса. Виждам вече реката. Или поне мястото, където тябва да е, защото тя е затворена в изрязани в скалите вертикални стени. Часът прехвърля 18:00 и е време да помисля за място за бивакуване. След поредното спускане се озовавам на площадка с размери 5 на 3 метра и наклон от около 30 градуса. Това ще е. По средата има голям камък, който ще ме спре, ако се плъзна през нощта.
Крушон – ледени форми по скалната стена

l_story_pub_5_8e5u7d0k2uОставям раницата, за да огледам всичко подробно. На 10 метра откривам и малко поточе, което е изваяло красиви ледени форми по стената. Няколко дървета ми осигуряват и наръч дърва за през нощта. Насичам сноп бамбуци като половината нареждам вертикално като облегалка, а другата половина се превръща в седалка, която да ме изолира от мократа земя.
За мен ножът е най-важното нещо, което трябва да носиш в планината. Обикновено нося два, но преди 2 седмици загубих единия някъде по кацалката.
Отварям раницата и изваждам кокпита, в който съм запазил останалите от преди две нощи бадеми. Около двадесет. Изяждам 5-6, а останалите слагам по различни джобове. Имам и четвърт Туикс, с който си спретвам истинско угощение. Ех, ако бях запазил и металната кутийка от кафе …..можех сега и чай да си направя. Успявам да си поизсуша краката.
Нощувка в Хималаите

 

l_story_pub_5_1f2e9d2s3wВреме е за сън. Заклещвам сбруята на камъка, при което се оформя сравнително добро и безопасно място за спане. Постилам крилото върху бамбуците така, че половината да ме изолира от земята, а другата половина ще използвам като одеяло. Получава се доста комфортно (сравнено с последната вечер ) място. Лягам и почти веднага съм заспал.

02.03.2011
Събуждам се от силни болки в краката. Позната болка. И преди ми се е случвало да я изпитам . Краката ми са измръзнали през деня и сега, когато се стоплят, измръзването напомня за себе си. Болката продължава около час и бавно затихва. Часът е около 2:00. Свалям обувките си и заспивам отново. Не знам колко време съм спал, но в следващия момент усещам как започвам да се пързалям надолу. Някак си успявам да извадя ръцете си от крилото и да забия пръсти в земята. Излизам от крилото и го връщам в начално положение. Това се повтаря още веднъж по някое време. Променям разположението си с надежда да престана с нощните пързаляния.
Към 7:00 се събуждам. Крилото върху мен е станало странно тежко. Подавам глава изпод „завивката“ си и виждам, че всичко около мен е бяло. Върху мен също има около 5-6 см сняг. Скривам се отново под крилото и решавам да изчакам докато спре снеговалежа. Всъщност се чувствам доста комфортно под това двойно одеяло. В 8:30 снегът спира и аз ставам. Много неща ме болят и се нуждая от време, за да ги раздвижа. Бавно тялото ми започва да функционира сравнително нормално. Едната ми обувка е изчезнала и се опитвам да я намеря. При едно от нощните „ски спускания“ тя се е плъзнала надолу. Добре ,че бамбука я е спрял. А и за мое щастие се е обърнала, така че снегът не я е напълнил.
Падналият сняг променя тотално всичко. Ще бъде изключително трудно да се придвижвам по така оформилата се пързалка. Решавам да оставя сбруята, да отрежа само част от крилото, която да ми послужи за завивка и да запазя запасния парашут. Така раницата ми става на 30% от началното си тегло. Пак ми е трудно да я сложа на гърба си. Явно ударите са били доста сериозни. Готов съм с всичко и потеглям отново. Часът е около 9:30.
До реката ми остават 3 вертикални тераси. Двете ги спускам по бамбуците бързо и ми остава последната. На това място бамбука изглежда по-къс, и аз започвам да се съмнявам, дали ще мога да стъпя долу. Тераската, на която трябва да стъпя е по-къса от метър и с наклон над 45 градуса. Хващам 4-5 от най-дългите стъбла и започвам спускането. Държа се за края им вече, но ми трябват още поне 50 см. Единствено мога да скоча, но при този ъгъл едва ли ще успея да се задържа. А след това са двете отвесни 5-6 метрови стени на реката.
Не знам колко време съм висял така и със сигурност няма и да разбера. В следващия момент се оказвам във водата. Оглеждам се и започвам да се чудя къде съм. Какво е това място? Някакъв каньон. А какво точно правя аз вътре в този каньон? И къде точно се намирам? Не ми прилича на Стара планина. Имам чувството, че гледам някакъв филм. Надявам се скоро да свърши и аз да се озова удобно седнал пред телевизора. Нямам никакъв спомен как точно съм се озовал тук . Никакъв …
Водата ми е до коленете и аз треперя силно. След десетина минути започвам да си спомням всичко и реалността ме залива като приливна вълна след земетресение. Това не е Стара планина, а още по-малко е филм, който ще свърши. Аз съм в Хималаите. ХИМАЛАИТЕ…..
Трябва да се измъкна от капана, в който съм попаднал. От двете страни на реката има отвесни стени високи по 5-6 метра. Няколко метра по-надолу реката продължава с 10 метров водопад. От горната страна този участък е затворен от друг водопад, образуван от голям камък, заклещен между двете стени на реката. Камъкът е оформил камина, по която се стича водата. Висок е около 4 метра. Свалям раницата от гърба си и изваждам запасния парашут. Ще използвам въжетата му, за да се измъкна от този капан.
Правя голям възел на края на фала. Опитвам да го хвърля, за да се заклещи в една цепнатина. Не успявам. При второто хвърляне възела попада точно където искам и се намества стабилно в цепнатината. Изтеглям се по водопада. Нямам сили за раницата и решавам да зарежа всичко. Трябва да се движа, защото ще премръзна. Тръгвам бързо надолу по реката.
Следващите няколко часа са ми като в мъгла. Помня, че се спуснах покрай много висок и красив водопад. После покрай друг и друг….. Трябва да напусна каньона, защото придвижването по него е трудно и бавно. На подходящо за целта място тръгвам да подсичам реброто, което е отдясно. След час и половина вече се движа по билото на това ребро.
Каньон на Сети ривър

l_story_pub_5_0a5a1d2n0yНа снимката е каньона на Сети ривър правена при предишен полет.

Опитвам се да наложа спомените си от въздуха върху земята. Летял съм шест пъти на това място и от въздуха го познавам много добре. За съжаление не може да се каже същото за земята. Все пак съм убеден, че това ребро стига до Сети ривър. И още повече, някъде по него трябва да има и заслон. Може би на около 3000 метра.
На 3300 съм бързам надолу. Оглеждам се за някакви следи от човек. Нищо. 3100…..3000….2900….. Няма заслон. Бамбуците изчезват и аз вървя във висока и много красива гора. Денят преваля и трябва да помисля за нощувка. Огромните дървета са оформили невероятни форми. В много от тях има големи хралупи. Няма сняг, а и никаква вода. Това не е никак добре. Избирам подходящо място за нощувка, събирам много дърва и запалвам голям огън, на който да се изсуша. С изключение на липсата на вода, всичко останало изглежда много добре. Някъде долу се чува шумът от Сети ривър и аз съм убеден, че на следващият ден ще бъда при голямата река. Нямам търпение да свърши нощта, за да тръгна. Настанявам се близо до огъня и заспивам с надежда утрешният ден да ме заведе до края на това пътуване.

03.03.2011
Няколко пъти се събуждам през нощта, за да добавя дърва в огъня, но като цяло се наспивам доста добре. В шест вече съм станал и с нетърпение очаквам зората. Изяждам последните три бадема и тръгвам надолу, убеден, че ще успея да сляза днес. След двадесет минути ходене се озовавам на края на реброто. Отпред, отляво и отдясно то свършва с огромни отвесни скали. Около 500 метра отвеси ме делят от целта ми и правят движението в тази посока абсолютно невъзможно. Единственият начин да продължа е да се върна доста назад и да прекося в посока юг някъде. Това ми действа доста демотивиращо. Приемам фактите и тръгвам с бърза крачка назад. Ще трябва се изкача отново от 2700 метра до над 3100. Забързвам темпото, забравяйки за болката. Сгрешил съм местоположението си с едно ребро. За мащабите на тази планина това е ужасно много. Всичко тук е огромно. Планините, които познавам са като макетчета сравнени с Хималаите.
След два часа ходене съм отново на 3000 метра. Слънцето грее особено силно днес, което ми напомня с всяка крачка, че не съм пил вода отдавна. Устните ми са силно напукани от снега. Трябва да намеря вода бързо. Няколко снежни преспи ми подсказват, че отново съм доста високо. 3200 метра. Шепа сняг залъгва жаждата за момента. Съсредоточавам се върху ходенето. Стадо диви кози минава на по-малко от 10 метра от мен. Спират се, поглеждат ме любопитно ….определено не са виждали хора. Не ги е страх от мен. Обръщат се и продължават по пътя си спокойно.
Склонът от юг си остава все така отвесен. Планът ми да го подсека някъде явно е обречен на неуспех. Може би над 4000 метра ще е възможно, но аз нямам намерение да се качвам толкова. Стигам участък с 80 градуса наклон и обрасъл с растителност и тръгвам надолу. Жаждата вече ме измъчва силно. Една голяма скала малко по-надолу е цялата мокра от топящия се сняг. Със сигурност някъде в основата и ще има вода. Спускам се до там, разбутвам няколко камъка и откривам вадичка с течаща вода. Събрала се е между камъните и няма как да я достигна. Отрязвам парче бамбук и използвайки го като тръбичка жадно отпивам. Не мога да се наситя. Ще си направя кратка почивка до водата.
Колкото повече слизам надолу, толкова по-зле изглеждат нещата. Отляво реброто свършва с отвесни скали, оформящи в основата си, където се срещат със съседния склон много дълбок каньон. Отдясно двата склона са разделени от 40-50 (а може и повече) метров водопад. Точно срещу мен отсрещният склон е прорязан от поредица от водопади. Може би 300-350 метра. Трябва някак си да траверсирам до водопада от дясно, после да се изкача от дясната му страна, която си е отвесна, и след това да се спусна между двата водопада по едно сухо дере. Ех, ако имах някъква катерачна екипировка. За съжаление ще трябва да се справя и без нея. Единственият ми път е малко след големия водопад, преди каньона. Само на това място мога да се прехвърля на съседния склон.
Не искам да си спомням как точно слизам до фунията на първия водопад. Доста инфарктен момент. Последно си спомням, че се държах за едно късо бамбуче, с дебелината на въженце за простор. Вече съм долу. На това място, каменното легло на реката, идваща някъде отгоре, просто свършва и цялото количество вода с тътен се изсипва надолу. Двадесет метра по-нагоре следва друг, по-малък и много красив водопад. Гигантът отсреща допълва цялостната картина. Невероятно красиво е. Изваждам фотоапарата, с надежда да запечатам момента, но след падането във водата той тотално е отказал да работи. Мобилният също е останал почти без батерия и не иска да включи дори камерата. Жалко. Ще си остане в главата ми завинаги. Поне мога да се напия до насита с вода.
След кратка почивка започвам с катеренето от дясно. На места от скалата стърчат туфи трева, някакво подобно на къпина, но с доста повече бодли растение и тънки бамбукови стъбла. Къпината, като забравиш за бодлите и се оказва много здрава. Под мен има 40-50 метра отвес. Целта ми е да се прехвърля до съседното почти отвесно сухо дере. Само от там имам някакъв шанс да сляза надолу. Използвайки цялата налична флора успявам безпроблемно да стигна до заветната цел. Сега надолу. Двете стени са много близо една до друга и мога да се възползвам от техника, която се използва в камини, за да преодолявам вертикалните участъци. Просто опираш крака и ръце в стените и така се движиш, независимо надолу или нагоре.
Часът е 12:30. Между двата водопада съм. Долу. Шумът е доста мощен и някак си идва от дълбочина. Някаква страхотна енергия струи на всякъде от това място. Чак не ми се тръгва. Правя си една по-дълга почивка, за да се заредя максимално. За съжаление ще трябва да се раздвижа. Облаците са се развили мощно във височина, и по всяка вероятност ще има буря.
Пресичам реката и се шмугвам в джунглата. Дърветата тук са големи, а отдолу е плътна бамбукова стена. Доста е трудно придвижването. От отсрещния склон изглеждаше като, че ще да е по-лесно. Каската, която съм запазил ми помага доста в отварянето на просеки в растителността. Започва да вали. Навътре в планината се чува тътена на бурята. Всичко е мокро и се пързаля. Пътеките на дивите животни ми помагат доста в придвижването. Рододендроните тук са цъфнали и над мен стадо маймуни си похапва от цветовете. Изглеждат ме с пренебрежение и се прехвърлят на съседното дърво. Ще пробвам и аз вкуса на тези цветове. Скъсвам няколко, сдъвквам ги……., определено не стават за ядене. Не съм ял от няколко дни и всичко ми изглежда апетитно. Дори пресните изпражнения на дивите кози ми напомнят за шоколадови бонбони. Намирам една голяма колкото картоф луковица, срязвам я. Мирише доста вкусно, а и отвътре прилича на сварен картоф. Близвам я и изчаквам 2-3 минути. В началото изглежда като, че ли ще става за ядене. След малко обаче цялата ми уста изтръпва. Определено няма да я ям. За гъбите, които намирам дори не си и помислям.
Вече е 17:00 часа и дъждът не е спрял и за секунда, а аз явно трябва да вървя още доста, за да стигна до южната страна на склона. Отново трябва да се кача нагоре, за да заобиколя поредният отвес. Дъждът преминава в сняг. На няколко пъти спирам обзет от натрапчивата мисъл, че трябва да изчакам човека зад мен. Трябва ми секунда, за да осъзная, че няма никой, но това се повтаря пак и пак. Странни шеги си прави съзнанието ми с мен.
Минавам около няколко големи надвиснали скали с прекрасно оформени заслони в основата им. Идеални са за бивак, но аз решавам, че има някъкъв шанс да стигна до заслона. Ех, този заслон. Някъде тук трябва да е. Излязъл съм вече на билото. Пак съм над 3000 метра. Снеговалежът е доста силен и започва да се мръква. След малко нищо няма да виждам. Трябва спешно да помисля за бивак. Няма и начин да се върна назад. Един двуметров камък пред мен е оформил лек надвес предпазвайки от снега тесен участък. 50 см на 2 метра може би. Не изглежда толкова зле. А и стената зад мен ще играе отражател като запаля огъня. Решено е. Събирам дърва, запалвам голям огън, за да се опитам да се изсуша. Краката ми са загубили чувствителност отдавна. Със сигурност отново са измръзнали.
Насичам сноп бамбуци и ги разстилам под скалата. Доста е трудно да запалиш огън, когато всичко покрай теб е мокро. Намирам дебело стъбло и започвам да го дялам изкарвайки тънки ивици от дървото. Когато се събират достатъчно ги подреждам и запалвам, като започвам да добавям други тънки клонки. Огънят бавно се разпалва. След 15 минути вече гори силно. Добавям няколко дебели дървета и се залепям плътно до него. Не мога да спра да треперя. Пламъкът е почти метър вече и бавно започвам да усещам топлината. За мое нещастие обаче снегът по върха на скалата започва да се топи и малки водопадчета потичат върху „леглото ми”. Тая вечер няма да се спи. Събирам колкото може повече дървета и се подготвям за безсънна нощ. Наръч бамбук от външната страна на огъня ще ми бъде седалката. Не е много добра изолация, но е по-добре от директно стоене върху снега. Трябва да си набавя и вода. Дългото ходене ме е обезводнило доста. Джобовете на водонепропускливия панталон, с който съм облечен са от найлоноподобен материал. Отрязвам единият, пълня го със сняг и го закачам на бамбуково стъбло на около 50 сантиметра от огъня. След 20 минути имам половин литър вода, и то с температура над 20 градуса.

04.03.2011
По трудна нощ не съм имал. Няколко пъти умората взема връх и заспивам седейки за няколко секунди. Все едно някой ме изключва от захранването. Естествено тръгвам да падам, което ме събужда моментално. Всичко по мен е мокро и ми е трудно да спра да треперя от студ. В един момент умората ми идва в повече и решавам да пробвам все пак „леглото си”, пък макар и мокро. Намествам се, като не обръщам внимание на капещата върху ми вода. Успявам да заспя за няколко кратки момента. Пак е по-добре от нищо. В 5:00 ставам събирам всички дърва, които са наоколо и правя голям огън. Ще пробвам да събера възможно най-много топлина преди да тръгна отново. Към 6:30 започва леко да се развиделява. Валежите са спрели отдавна, небето е обсипано със звезди….. Очертава се прекрасен ден. Няма да чакам повече. Тръгвам.
Трябва да се изкача малко по-високо, за да тръгна по южната част на това ребро. Пак съм на 3300 метра. Снегът е дълбок, на места затъвам до кръста, което прави предвижването ми доста трудно. Към 9:30 чувам шум от някакво летателно средство. Руснаците от „Авиа клуб“ летят точно над мен. Може би ме търсят. Не е типично за тях да летят тук. За съжаление е абсолютно невъзможно да ме видят в тази гъста гора. Правят едно кръгче и тръгват обратно. Аз продължавам да вървя в снега. Краката ми са загубили чувствителност от вчера. Едната ми обувка се изхлузва в един момент. Изваждам я от снега, почиствам я колкото мога и я обувам отново. Виждам пред себе си следи, които ми заприличват на човешки. Оказват се от мечка. Не се бях замислял за хищниците до сега. Чувал съм, че има тигри и мечки, а при един от предишните ми полети видях голяма котка която мисля, че беше снежен леопард. Мярнах я за кратко и от далече. Нормално би било при това изобилие от диви кози да има и доста хищници. Радвам се, че не сме се срещали с тях. Следите са поне от два дни и няма за какво да се тревожа за сега.
На върха на билото съм и тръгвам надолу. Някъде тук трябва да е заслона. Не че се нуждая вече от него, но някакви следи от хора биха ми вдъхнали увереност. А и определено се нуждая от потвърждение за посоката, в която вървя. Слизам бързо надолу. Студът е замразил болката в краката ми. Това е добре за момента, но не ми се мисли за след това. В един момент гората се разтваря, откривайки голяма поляна. В долният и край има някакъв бамбуков заслон. Отвътре е постлан с тънки бамбукови клонки, покрити с лед от замръзналата върху тях вода. Висок е 60-70 сантиметра и вътре е възможно да стоиш единствено легнал. В единия край има събрани дърва, а по средата е оформено огнище. Ще пробвам да запаля огън, за да се постопля. Всичко е мокро, но една найлонова торба, която откривам наоколо, ще ми помогне за начало. Запалвам я и слагам няколко тънки клечки. Найлонът се разпалва бързо, но дървата са прекалено мокри. Не ми се чака, а и няма смисъл. Излизам и продължавам. Преди да тръгна отново надолу, се качвам до горния край на поляната с надежда да видя част от пътя надолу. Нищо. По пътя обратно надолу откривам в следите си дясната си обувка. Дори не съм усетил, че е паднала. Връзвам я възможно най-здраво и продължавам.
След час съм напуснал снежната зона и съм отново в бамбуковата джунгла. Трябва да следвам най-южната част. Пресичам един голям сипей, замисляйки се дали да не го последвам надолу. Не е много добра идея. Отново гора, отново сипей….. Намирам много луковици, като онази, която пробвах. Няма и следа от каменния заслон. А колко лесно го откривах от въздуха…
На 2700 метра съм и успявам да мерна някъде долу Сети ривър. Това ми действа доста стимулиращо. Вземам решение на всяка цена да стигна до населено място тази вечер, независимо до колко часът ще се наложи да вървя. Започвам да си мисля дори, как ще звънна на някой да дойде с такси до Тато Пани и какво точно ще го помоля да ми донесе за ядене. И за пиене. Два три сандвича с кашкавал биха ми дошли доста добре. Да не говоря за едно горещо кафе с мляко. Тези мисли ми вдъхват нови сили и забързвам надолу. По моя преценка реката е на около 2000 метра. Само още 700 метра надолу. 600 , 500 ,400. Доста добре се движа. Някъде по пътя надолу спирам за кратка почивка. В основата на един бамбук виждам млади бамбукови филизи. Изрязвам ги с ножа, обелвам ги и бързо ги изяждам. Струват ми се невероятно вкусни.
Трябва да изкача десет метров стръмен участък. Искам да погледна нагоре, но главата ми не се подчинява. Мускулите, които трябва да я повдигнат са спрели да работят. Хващам се с ръка за брадата и насочвам погледа си в желаната посока. Странно усещане. След стръмнината продължавам надолу. Тук нямам проблем. Така или иначе трябва да гледам само надолу.
2300 метра. Трябва да спра да гледам този алтиметър. Теренът става все по-стръмен и по стръмен. Една малка рекичка се движи надолу. Ще я последвам. На места е почти отвесна, но успявам да намеря някакъв път. С всеки метър растителността се променя. Появяват се много нови за мен храсти, включително и нещо, което от опит разбирам, че е коприва. Доста по висока е от тази, която се среща при нас и ужилването и е ужасно болезнено. Няколко пъти се налага да минавам през места плътно обрасли с тази коприва и получавам десетки ужилвания по ръцете и лицето. Каската не ми помага много в случая.
2000 метра. Явно преценката ми е грешна. Реката си остава долу. Поне 200-300 метра има още. Часът е 18:00. Слънцето се е скрило и мракът бързо настъпва. Бързам колкото е възможно. Още 50 метра и съм до реката. Склонът около мен е абсолютно отвесен. Единствено коритото на тази рекичка е с наклон различен от 90 градуса. Може би 75-80 градуса, но има някаква възможност да се слиза на това място.
Още няколко метра ме делят от реката. Нещо има на другият бряг. Хора. Може би местни пастири. Разстоянието е доста голямо и не мога да определя точно. Мисля, че виждам и някакви биволи в реката. Ако имат коне ще им предложа да наема един, за да стигна по-лесно до Тато Пани. Портфейла с 10 000 рупи е в джоба ми и познавайки местните, мисля няма да имат нищо против да припечелят нещо. Дано само имат коне. Виждам и огън отсреща. Като сляза ще отида да видя. Последни метри и вече съм на брега. Слънцето е залязло отдавна и вече е съвсем тъмно. Реката е доста голяма и шумна, със странен светлосин оттенък. Хората на другият бряг са доста. Не мога да преброя колко точно, но повече от 20. Те не ме виждат все още. Опитвам да изсвиря. Шумът на реката заглушава всички звуци. Светлините от фенери на отсрещния бряг се движат хаотично. Свирвам отново. И отново. В следващият момент всички фенери се насочват към мен. Явно някой все пак ме е чул. Чувам някой да казва на висок глас:

– Камен ???
– Йес, йес -изкрещявам.- Мога ли да прекося реката тук?-питам.
– Не, не !!! Чакай там! – отговаря ми някой.

Част от светлините бързо тръгват нагоре. На петдесетина метра по-нагоре пресичат реката. Приближават се. Първите са вече при мен.

– Ти Камен ли си ?
– Да.
– Ние сме от полис арми форсес, и сме тук, за да те намерим.

Определено не са пастири.
В началото не можех да повярвам, че някой ме търси. Войниците ме хващат за ръцете.

– Аз мога да ходя, не се притеснявайте – казвам им. -Пет дни вече само това правя.

Последвам ги, и прекосяваме реката по някакъв импровизиран дървен мост. Лагерът им е на доста добро място. Направили са си голям заслон от бамбуци покрити с някакви брезентови платнища, подобни на тези, които имахме в нашата армия. Повече от 40 човека са. 45 , както разбирам в последствие. Веднага постилат едно шалте, спален чувал, слагат ме да легна. Някои ми сваля обувките, друг ми дава някъкъв сок в ръцете. Въпросите валят един след друг. „Коло дни си в планината?, Какво си ял?, Как падна?, Какво се случи точно?, Вода от къде намери?………..”
Опитвам се да отговоря на всичи. Идва и докторът на часта, който ме пита за нараняванията ми. Казвам му, че нямам нищо сериозно всъщност. Намазва с нещо раните по краката и ръцете ми. Нямам нищо против естествено. Иска да ми измери кръвното. И на мен ще ми е интересно да видя това. 110 на 70. Направо не мога да повярвам.
След 5 дни гладПолис арми форсес

l_story_pub_5_4l9i4o1f8uДонасят ми голяма паница с далбат (местна гозба). Всички искат да си направят снимка с мен и далбата в ръцете ми. Поисквам си вилица, а войниците се споглеждат с неразбиране и ми носят една огромна лъжица, с която разсипват порциите. Пак е по-добре. Непалците по принцип ядат с ръце. Смесвам супата с ориза и започвам лакомо да се храня. Струва ми се невероятно вкусно. Може би най-вкусното ядене, което съм опитвал. Разбираемо е след 5 дни глад. Опитвам и минералната вода от близките горещи извори, която силно мирише на серни съединения. Разговаряме с командира на поделението, Набин, известно време и се приготвяме за сън. Това ще бъде най-комфортната ми нощ от няколко дни насам. Или поне се надявам.
През нощта се събуждам, за да удовлетворя някои естевствени нужди. Усещам ръцете си странно изтръпнали, все едно след местна упойка. Лицето също. Точно на местата, където ме нажили копривата. Явно отровата, която ползва е доста ефективна. Изобщо не прилича на тая, която се среща при нас.
l_story_pub_5_4a1n0x4k0eСъбуждам се на сутринта, добре отпочинал. Около мен войниците сноват, подготвяйки се да тръгват. Развалят лагера и събират раниците си. Някой ми донася чай с бисквити. Хапвам на бързо и ставам. Краката ми са силно подути и ходенето ще бъде доста трудно. Обувките ми са доста скъсани, а и е почти невъзможно да ги обуя, затова ми дават някакви джапанки. Питам командващия колко път имаме до Тато Пани, и той ми казва, че ни остават 2-3 часа.
Хвърлям поглед към мястото, от където слязох снощи. Дерето на рекичката изглежда много стръмно, но всичко около него е отвеси. Това е бил единственият възможен път за слизане. Поне докъдето успявам да видя. Късмет, че съм го последвал.
Преход с военния отряд
l_story_pub_5_7e5w2c1n5hВойниците са готови, строяват се, проверяват им оръжията и тръгваме. Аз си намирам една пръчка останала от развалянето на лагера. В следващия момент ми донасят три доста по подходящи. Избирам си една бамбукова и тръгваме. С мен остават командира и още 5-6 войника. Останалите избързват напред. Набин говори нещо по радиото. Обяснява ми, че малко по-надолу ще направят площадка, на която ще кацне хеликоптера. „Какъв хеликоптер?! Няма нужда. Ще стигна и пеша до пътя. Все пак сме доста близо.“-казвам му . „Вече е уговорен от твоите приятели“ – отговаря ми той. Опитвам се да кажа нещо, но явно няма смисъл.
Пътят в коритото на реката си е идеален. Местните са направили пътеки и няколко дървени моста. След малко обаче коритото се стеснява и два отвесни склона затварят пътя. Невъзможно е да се дойде с коне тук. Започваме да се катерим нагоре.
Преход в коритото на рекатаСлизане по дървен мост

 

l_story_pub_5_4x3w7i9s7y l_story_pub_5_6l5l5p0p0aДървета с изрязани в тях стъпала и опрени в отвесните участъци са единственият път. От страни са вързани лиани, които служат за въжета. Вършат много работа. В прекалените си опити да ми помагат, войниците започват да ми пречат. Казвам им, че им благодаря за помощта, но и сам мога. На всеки по-стръмен участък се спира за снимки. В началото се дразня, но после си казвам -„Какво пък толкова, нека си снимат.“
Качили сме се до най-високата точка и започваме да слизаме. От другата страна пътят е абсолютно същия. Дървета с изрязани в тях стъпала и лиани. Долу до реката останалата част от взвода е започнала да разчиства площадка за хеликоптера ( на снимката ). Пилотът трябва да е наистина много добър, за да кацне на това място.
Площадка за хеликоптера

l_story_pub_5_8x1z6d0z3fДолу сме вече и всички се включват в разчистването. Възможното място за кацане е едно с диаметър 5-6 метра. Един камък с размер на малка маса е точно по средата и преместването му затруднява за известно време войниците. Налага се да отсекат и няколко дървета наоколо. Събират много суха трева за сигнален огън. След малко всичко е готово, огънят гори и всички се събират за нова фотосесия.
В 9:20 чуваме шум от хеликоптера. Малко преди това по радиото са съобщили, че пристигат. Слагат тревата в огъня и той започва да дими порядъчно. Пилотът прави един заход на стотина метра, снижава при следващия и каца перфектно.

 

 

Пътуване към Покхара

l_story_pub_5_5i0p8m5y8aИзчакваме витлото да спре да се върти, вратите се отварят и от машината слизат Бибек и Андрей. Много съм щастлив да ги видя отново. Нямам спомени какво точно си говорим в този момент. Доста е емоционален. Качваме се в хеликоптера, роторът се развърта и ние сме във въздуха. Дават ми нещо да ям. Измъкваме се от огромния каньон и поемаме към Покхара. След петнадесет минути сме на летището.

Фотосесия – Покхара

 

 

l_story_pub_5_7p6z9t8i6gНякакви важни клечки ни посрещат там. Следва поредната фотосесия. Измъкваме се от журналистите с колата на Бибек и след 5 минути вече стоим с Андро в двора пред къщата ми. Оказва се, че тук в Покхара, а и в България е било също доста интересно. Очарован съм как почти всички са били тотално съпричастни с моя случай. Как повечето компании за тандемни полети са спрели полетите с пасажери и са впрегнали всички ресурси в издирването. Как за няколко минути колегите тандемни пилоти са събрали 3200 долара, за да платят за хеликоптера. Как в България стотици хора са дарили не малки суми, за да продължи издирването. Как Андро и Себастиан са правили планове и са се опитали да излетят с парамотор, за да летят над ужасно трудния за полети терен. Как Сунай е проверявал по няколко пъти на ден къщата ми, наел също ултра леки, за да лети над предполагаемото място и се зарекъл да си обръсне брадата, ако се появя жив и здрав (вече е без брада). Как Перо, пилот от Македония, е правил всичко по силите си, а междувременно се е зарекъл да не яде месо 40 дни. Как Румен е обикалял с хеликоптера по всички вероятни места използвайки координатите от траклога на съвместния ни полет. Как когато група съставена от собствениците на Сънрайс, Сарангот, Паранова и Анапурна (компании за тандемни полети) и някои от българските пилоти са отишли да помолят ПолисАрмиФорсес за помощ, за по-малко от десет минути едно отделение от 45 човека е чакало строено и абсолютно готово да тръгне.
Как от Българското посолство в Индия учтиво са обяснили, че в момента имат парти по случай трети март и какво точно изобщо могат да направят. А когато Дилън, колега, а също и журналист за Уницеф е взел телефона, за да разговаря с тях, някак си перфектната връзка е изчезнала и след това вече никой не е вдигал телефона.
Как руснаците от Авиаклуб са изпълнявали голяма част от полетите си с ултралеки летателни средства над въпросния район с надежда да видят нещо. И още много, много други подобни неща, които научавам всеки ден. Мисля, че ако някой реши да опише всичко това ще се получи доста по-дълъг и не по-малко интересен разказ.

Вече са минали повече от десет дни от приключването на тази история. Възстановявам се бавно и все още ми е трудно да вървя. И така и не мога да си обясня на какъв „режим“ беше включил мозъкът ми. Вървях по 10-12 часа всеки ден в силно пресечен терен, анулирайки почти напълно болката, а сега ми е трудно да мина и 500 метра и то по асфалтираните улици.

И още нещо не мога да си обясня. Как сменените преди десет часа нови върви на Трангото ми се скъсаха от фронтален колапс и то не близо до възела, а директно по средата. Просто един фронтален колапс ……..

Камен Куманов

1Коментар
  • Lilikoinarska
    Публикувано на Reply

    Камене , чедо мило, със затаен дъх и свито сърце изчетах всичко написано по най-образен начин. Следвах всяка твоя стъпка с надежда да е безопасна. Не мога да си представя как се преодоляват тези наклони 70-80грдуса или почти отвеси,С каква техника, сила , воля или шанс може да се оцелее в тази огромна, могъща /видя ми се чудовищна/ планина. Тя навярно е била с намерение да приюти сила равна не й, но не е предполагала, че има Сила по-голяма от нейната, да я пребори и да оцелее сред дебри недокоснати и невидяни. Явно не случайно са те назовали КАМЕН и каменната гръд сурова си преборил. Господ с теб е бил и нека винаги да те закриля.
    Благодаря ти Камене , че ме допусна до твоя свят. Чрез теб усетих мощта на Хималаите , но и красотата, която ти не спря да откриваш навсякъде , да намираш изход въпреки безизходното си положение. Всичко това е героично достойно за уважение и възхищение.Не спирам да премислям какъв е този дух, воля , мисъл, сила или инат и разбира се умение събрано в един Човек като теб тих и скромен. От сърце и с обич ти желая много здраве и успешни години за сбъдване на всяко начинание.

Остави коментар